ОТКАКТО СВЯТ СВЕТУВА
Откакто свят светува
и времето лети,
обичам да тъгувам
с прошарени коси.
Обичам да ме гали
вечерната мъгла.
Угасналите рани
да цъфнат сутринта.
И вечно да го има
вечерния щурец,
с когото все будувам
и будя се навред.
А страстните поляни
с умисъл да ме спрат.
Търкаляйки да стане -
духът ми - прахоляк.
Защото ще се спусна
със горди ветрове.
И в зимниците будни
ще чувам, как расте
детето ви. А хляба,
от който все крадем,
ще смеся със душата,
душата на овен.
Когато звук заплаче,
ще чувствате в зори,
как тръгва раздавача
и тихо ви брои.
